След злополучното участие на Мондиал`54, пред Бразилия в следващите четири години стои задачата  да поизчисти реномето си, и да покаже на света, че името й е синоним на футболното майсторство, а не на ръкопашните схватки от станалия известен като Битката за Берн мач. Задачата не изглежда чак толкова трудна, защото на футболния небосклон вече се е появил човекът, способен и сам да стори това. Името му е Мануел Франсиско дос Сантош, но светът в следващите години ще го опознае като Гаринча - името на вид бразилско врабче, с голяма глава и тънки крака. Точно като тази малка птичка се движи Мануел по футболното поле, със странна клатушкаща се походка с подчертано наблягане на левия крак, шест сантиметра по-къс от другия заради костна деформация след рано прекарана форма на полиомиелит. Някои твърдят, че вина има и майка му, така болезнено привързана към седмото си дете, че го държала в пелени много повече от необходимото, забавяйки двигателния му растеж. Бащата на роденото на 28-ми Октомври 1933г. хлапе, пък издържа семейството си като работи като нощен пазач в една от малкото фабрики на градчето Пау Гранде. Семейството му е на дъното на бедността, което обаче не му пречи редовно да прекалява с любимата алкохолна напитка на много свои сънародници, така известната Качаса, произвеждана от силно разпространената в страната захарна тръстика.       На всичко отгоре малкия Мануел имал и редица вродени физически дефекти - освен че левият му крак е по-къс от десния, той бил и силно осукан във външна посока спрямо тялото, за разлика от десния, който пък бил изкривен навътре. Гръбначният му стълб също бил силно деформиран. Нито един от тези факти обаче не се оказва пречка пред футболния талант на младежа, който прекарва най-добрите си години, като ловува, лови риба, прави любов и разбира се играе любимата си игра. Всичко това той прави чисто и просто за забавление, без да влага някакъв особен смисъл в което и да е от тези мероприятия. Според писателя Едуардо Галеано обаче, Мануел има вроден талант във всичките тези насоки.      На 14 години Мане, както му подвиквали приятелите, вече работел във фабрика за текстил, като всички на неговата възраст в Пау Гранде и ясно си давал сметка, че не бива да взема футбола твърде насериозно. Поведението му като работник обаче било ужасно и не след дълго е уволнен заради безделието си на работното място. Единствената причина, поради която отново бързо след това е назначен на работа, е че президентът на фабриката / собственик и на Ешпорте Клубе Пау Гранде / го иска в редиците на своя футболен отбор. По това именно време сестра му Роза, гледайки го как прелита покрай противниковите бранители, му измисля и прякора с който ще го знаят на всяко кътче на планетата - Гаринча. В превод гаринча трябва да означава мушитрънче - грозно и бързо птиче, обитаващо джунглите на щата Мато Гросо в Бразилия.       Въпреки че демонстрирал невероятните си футболни качества на зеления килим още от най-ранна детска възраст, Гаринча си оставал обикновенно, безгрижно и лишено от всякакви футболни амбиции момче. Още ненавършил седемнадесетата си година, той остава силно изумен от начина, по който цялата нация изразява разочарованието си от загубения финал от Уругвай през 1950г. По времето когато течал самия мач, Мануел предпочел да отиде на риболов, като само от време на време пускал радиото за да проследи развитието на събитията. И все пак едно от малкото развлечения след предългите 16-часови смени във Америкън Фабрик за Гаринча и неговите приятели си оставали футболните срещи в почивните неделни дни.        Именно там на селския стадион се откроява таланта на този чудноват момък. За полуграмотния калфа с неподражаем финт научават и от съседните села, които също идват да се порадват на техническия му арсенал. Но сигурно никой извън Пау Гранде нямаше да чуе за него, ако на един от мачовете не бе пристигнал непознат човек на име Арати. За тайнствения наблюдател знаем, че е бил футболист на Ботафого, но по-важното е че още при първия си визуален допир с Гаринча, той изпада в недоумение от невероятните му финтове и бързо-бързо му предлага да го уреди за бившия си отбор. Талантливото момче тъкмо е на път да развее белия флаг, след безплодните си проби във редица отбори от Рио... Във Васко да Гама вече са го отпратили, защото видите ли не си носи футболните си обувки, при опита си във Флуминензе пък сам напуска тренировката преди нейния край, за да може да хване последния влак за родното си място. Без успех протичат и пробите в Америка и Сао Кристовао...И ето че сега, с неприкрита вече неохота Мануел е поканен на тренировка на друг клуб от Рио - този на Ботафого.       Денят 9-ти Юли 1953г. обаче ще остане като един от най-паметните за световния футбол, защото на зеления килим се появява като изригнал вулкан едно уникално явление за футболната игра. За изумителната случка разказва треньорът на " кобрите" Джентил Кардосо. Според него на тази тренировка присъствали няколко хиляди запалянковци / по принцип големите клубове от страната на кафето се радвали на огромна подкрепа, дори на тренировките по това време /, които дошли да гледат изпробването на нови състезатели за отбора. Треньорът подканвал един по един новобранците да показват своето майсторство, но нарочно не извиквал Мануел. Причината била, че щял да предизвика смях по трибуните, придружено с несериозно отношение от страна на неговите възпитаници. Когато тренировката била пред завършване, Джентил решил все пак да извика клатещия се и накуцващ с единия си крак младеж. Тогава от трибуните избухнал масов смях, треньора също едва сдържал усмивката си, извръщайки се настрани, за да не гледа патешкото ходене на този палячо без топка. Все пак Джентил задал първия си въпрос : " На кой пост си свикнал да играеш, синко? " Отговорът бил кратък, но ясен : " На всички, само не на вратата. Но най-обичам на дясното крило." Тогава селекционерът решил да избие от главата на селското момче надеждата, че може да играе футбол, като извикал : " Нилтон, провери! " Това бил знаменития ляв защитник и капитан на бразилския национален отбор Нилтон Сантос. Добродушния младеж ни най-малко не се развълнувал, просто защото не познавал Нилтон. Спокойно докуцукал до десния фланг и зачакал да получи топката.        Това, което се случило, Нилтон Сантос и всички присъстващи на невероятното зрелище ще си спомнят до края на живота си. Когато известния ляв защитник стартира към него, с изряден финт Гаринча прекарва топката между краката му, а при повторния опит да му отнеме топката Сантос губи равновесие и пада на земята с краката нагоре. Всички започнали да се смеят, но на Нилтон, мислейки че любимецът им е пиян от предишната вечер, когато футболистът бил на собствения си годеж. Но пуснатите срещу Гаринча други футболисти също били излъгани, което изумило и най-тънките познавачи на играта. След тренировката по лично настояване на лидера в отбора Нилтон Сантос Гаринча е привлечен в състава. Именно Сантос се оказва и вечния приятел на неграмотния чудак от малкото селце край Рио.        Дебютът на дясното крило е срещу Бонсусесе, и с трите си гола за победата с 6:3, Гаринча печели завинаги сърцата на черно-бялата торсида. Ненадминатия майстор на финта и импровизацията е повикан за първи път в националния отбор на 18 Септември 1955г., за първия мач на Селесао след провала на Швейцария`54, срещу тима на Чили в Сантяго / 1:1 /. Гастролите на Мане по бразилските терени се увенчават с първа шампионска титла на щата за Ботафого през 1957г., след девет годишно прекъсване. В решаващия мач за титлата срещу Флуминензе на 22-ри Декември, още след края на първото полувреме при резултат 3:0 за Ботафого, един от лидерите на трикольорите Теле Сантана отишъл при капитана на съперника Нилтон Сантос и го помолил най-учтиво : " Ясно е, че вече сте шампиони. Моля те, кажи на Гаринча да спре да унижава играчите ни по този начин." От чиста човещина Нилтон разбира своя колега и предава думите му на Мане, но кривокракия техничар не мисли да спира своето забавление. След като в първата част е асистирал за хеттрика на Паулиньо Валентим, същото се случва и през втората, с тази разлика че този път третия гол е чисто негово творение. 6:2 е крайният резултат, а не и без помощта на Гаринча, Паулиньо Валентим с петте си гола в мача става топреализатор на шампионата, изпреварвайки с два гола Дида от Фламенго.       Само три години по-късно голмайсторът от този мач ще акостира в гранда на Аржентина Бока Хуниорс, за да спечели и там шампионата и голмайсторския приз през сезоните `62 и `64г., а за целия си престой в страната на пампасите отбелязва и рекордните 10 попадения / неподобрени и до днес / във вратата на кръвния враг Ривър Плейт.       Но да се върнем на Гаринча, чийто неподражаем финт се оказва загадка за всеки случайно озовал се срещу него противников бранител. Получавайки топката, Мане спира на едно място и изчаква атакуващия го бек. В момента на приближаване прави финт с тяло, имитирайки старт почти винаги наляво, а всъщност остава на място. След това, на пръв поглед със закъснение, тръгва като фурия надясно, надбягвайки изненадания защитник. Понякого прокарва топката между краката на гарда, или пък тръгва наляво. Едно от най-уникалните му изпълнения е използването на комбинация от различни финтове, с които преминава като на парад през трима-четирима слисани защитници. Неговия стил на игра е в противоречие със всички канони на футбола. Абсолютен враг на правилата и традициите, гениалното дясно крило сам съставя такива, и ясно показва че никоя треньорска концепция не може да повлияе на играта му. Противниковите защитници го изучават внимателно  чрез кинограми и видеофилми, познават финтовете му до съвършенство, но когато се изправят срещу него, губят безславно персоналния двубой.         Бразилската преса твърди, че се е родил специално за да компрометира левите защитници и теоритиците във футболната игра. Майсторските му изпълнения и идеи си остават загадка за всички, интересуващи се от футбол. Гаринча е уникално явление, чието вдъхновение му помага да прави чудеса с топката в крака. Освен всичко това Мане притежава и други качества, като сърдечност, добродушност и зрелищност, с които печели любовта на торсидата. Никой футболист в историята на футбола в своята страна не се е радвал на такава спонтанна всенародна обич.       Той е легендарна фигура и заради един факт, с който допринася за повече морал и джентълменство в играта. Това става на 27-ми Март 1960г. на стадион Маракана в мач отново срещу Флуминензе. В края на дербито при една атака на "кобрите" защитник на Флуминензе, в опита си да отнеме топката се подхлъзва и пада с изкълчен или счупен дори крак. Топката попада у Гаринча, който излиза очи в очи срещу противниковия вратар и без да се колебае го излъгва. Преди да вкара топката във вратата, чува стоновете на бранителя и се обръща на страни, ритайки топката към страничната линия. Тази рицарска постъпка на Мане смайва публиката, съотборниците и противниковите играчи. А изпълнилият тъча Алтаир / бивш бразилски национал / мисли за секунда и хвърля топката към играчите на Ботафого. На тази благородна постъпка се отговаря по подобаващ начин, който спомага за зараждането на познатия днес феърплей. Благородните жестове стават традиция в бразилския футбол, а по-късно моралния спортен похват намира място и в Европа, като тамошните клубове възприемат джентълменската постъпка на гостуващите им бразилски отбори.